Московският художествен академичен театър "А.П. Чехов" гостува на плевенска сцена с пиесата на своя патрон "Чайка" по повод Годината на руската култура в България и със съдействието на министерствата на културата на двете страни. Не беше трудно, въпреки липсата на преводач, да разговаряме с режисьора на спектакъла Николай Скорик, който с присъщата руска отзивчивост сподели интересни размисли за театъра, изкуството и призванието на актьора в днешния материалистичен свят. Николай Лаврентиевич Скорик е заслужил артист на Русия. ... През 1976 г. завършва школа-студио към Московския художествен академичен театър (МХАТ) в курса на Олег Ефремов и веднага започва работа в качеството си на режисьор-стажант. От 1987 г., като режисьор-постановчик, поставя много спектакли. ... Мястото на Скорик в прочутия МХАТ се определя и от сътрудничеството му с Олег Ефремов. Скорик му помага освен като режисьор и като консултант в музикалните решения на постановките "Чайка", "Вишнева градина", "Три сестри" и др. След смъртта на Ефремов, Скорик довел до край последния му замисъл – спектакъла "Сирано де Бержерак", а в 2001 г. възстановява на сцената на Художествения театър ефремовската "Чайка" с младите актьори от трупата. На афиша и до днес стои името на Олег Ефремов до това на Николай Скорик.

— Николай Лаврентиевич, разкажете нещо повече за себе си, по-любопитни факти от своята биография, които биха ни помогнали да разберем що за човек сте?

... — Завърших режисура при Ефремов, който е автор на този спектакъл и сега аз съм единственият от випуска в него. А спектакълът "Чайка" е уникален, един от най-древните жители, ако мога така да го нарека, на нашата сцена. Естествено имам и свои спектакли, а също и съвместни с моя учител Ефремов, чеховски спектакли в МХАТ. И когато ме питате какво най-много обичам да правя, аз отговарям – чеховски спектакли с артисти от МХАТ. И приказки за деца. Имам свои самостоятелни спектакли, един от които е приказката "Русалка" на Жироду. Тогава на сцената излязоха цяла плеяда млади артисти, които сега са звездите на МХАТ – Миронов, Машков и много други известни актьори, които се изявиха за първи път в този спектакъл. Преди два месеца ние го изиграхме за петдесети път. ...

— Разкажете нещо повече за учителя си Олег Ефремов. Въпреки че вече той не е между живите, на афиша на "Чайка" още стои неговото име като постановчик, макар че вие сте режисьор на възродената пиеса...

— Ако започна да разказвам за Ефремов, това ще бъде един много дълъг разговор. Учител – това казва всичко. Той беше човек, който винаги мислеше първо за съдбата на световния театър, а после и за мястото на театъра, който оглавяваше като неизменна съставна част от голямото изкуство. Той отчиташе голямото влияние на театъра през целия ХХ век. И успяваше да го управлява по начин, който да осигури достойно място на МХАТ в него. Ефремов винаги съотнасяше всички постъпки и събития, които се случваха в неговия театър, с реакцията на публиката. С това, какъв ще бъде отзвукът, той отчиташе дали дадената театрална постановка е събитие за зрителите, дали е успял да направи от нея еталон, на който да подражават другите и по който да равняват техните постижения. Когато бяхме с този спектакъл – "Чайка", на международен фестивал в Япония, с него отчетохме, че той е на нивото на най-добрите световни постижения. Когато бяхме с други Чеховски спектакли в Ню Йорк, "Ню Йорк таймс" писа: "Това чудо може да се види само веднъж на сто години. Невероятната игра, която показаха руските артисти". Това беше и целта на Ефремов – да възроди и да запази тези неща, които направи Станиславски преди сто години.

— Разкажете на българските читатели за Московския художествен театър – как е създаден, какво го е направило толкова известен и ценен по света.

— Московският художествен театър е основан през 1898 г. от Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко. За негово начало се счита обаче срещата между двамата в едно кафене на 19 юни предходната година. Първата постановка е "Цар Фьодор Иванович" от Толстой, която се играе на 14 октомври 1898 г. на сцената на Ермитажа. До 1901 г. носи името Художествен общодостъпен, но след това втората думичка се премахва с цел ориентацията към демократичния зрител да остане един от принципите на МХАТ. Ядрото на трупата съставят ученици на Немирович-Данченко от драматичното отделение на Музикално-драматичното училище към Московското филхармонично общество и участници в спектакли, ръководени от Станиславски в Обществото на любителите на изкуство и литература. Много известни руски актьори играят за първи път именно на сцената на МХАТ. Още от раждането си нашия театър започва да поставя предимно пиеси на Чехов. Всичко, което той е написал, се е играло на сцената на театъра. В работата по тези спектакли пък се сформира един нов тип актьори, които предават тънко психологията на героя, и принципно нова режисура, която създава общата атмосфера на спектакъла. МХАТ е първият театър в Русия, който осъществява реформа в репертоара, създава собствен кръг от теми и ги разработва последователно от спектакъл в спектакъл. Принципите на мхатовската школа от 1924 г. се преподават в създадената специално за целта Студия към МХАТ. Оттук излизат много актьори и режисьори, които са признати за истински майстори на театралното изкуство.

— "Чайка" е знаков текст в световната драматургия, поставят я почти всички театри – малки и големи, с различен потенциал и с различен успех. Какво е характерно за Чеховската драматургия и какво я прави привлекателна, предизвикателна и трудна за поставяне на сцена?

— Пиесата "Чайка" става едва ли не най-важната в световната драматургия на ХХ век. Олег Ефремов я поставя традиционно, по начин, по който възможно най-точно е предадена дълбочината на текста. Възобновявайки пиесата през 2001 г., ефремовската дълбочина не беше засегната, но й се вдъхна втори живот благодарение на младите актьори на сцената. Спектакълът задиша в ритъма на днешния ден чрез всеотдайната игра на тези младежи. И именно те заслужават почитта на публиката.

— А търпят ли Чеховските пиеси осъвременяване, интерпретации, свобода на изразните средства – режисьорски, актьорски, сценографски?

— Да се осъвременяват нещата за този театър е противопоказно. Да облечеш в съвременни, модерни дрехи актьора, това не означава съвременен прочит на пиесата. Важното е спектакълът да бъде жив, да се усеща, че диша. Тогава в него днешните млади хора, артистите, които правят спектакъла, ще го изиграят съвременно. Защото те са част от днешното общество, заредени са с енергията на днешния ден, носят положителните и отрицателните емоции от улицата, дома и работата си именно днес и сега. Така че те, дори без да искат и без да го осъзнават, ще покажат днешните проблеми и ще изиграят съвременни акценти в пиесата. Да облекат или преоблекат този-онзи на сцената, това е глупост. Главното е вътрешността, духът на спектакъла. Да се предаде живият човешки дух, както казваше Станиславски. Това беше издигнато и като девиз на театъра. Разбирате ли ме като ви говоря на руски?

— Да, разбирам ви.

— Понякога, когато се развълнувам и започна разпалено да обяснявам нещо, забравям кой насреща ме слуша и че вероятно трудно разбира моя език. Когато бях в Италия и говорих пред студенти, така се бях увлякъл, че те седят срещу мен с такива зяпнали уста. Изведнъж ми светна, че те не разбират руски език. А в същото време аз също не обичам да ми говорят по чуждоземски. Когато вляза в български магазин и, разбирайки че съм чужденец, започнат да ми обясняват на английски, аз им казвам – по-добре на български ми говорете, по-добре ще ви разбера.

— В трупата ви има много млади актьори. Какво изисквате от тях, какви качества според вас трябва да развиват, за да станат наистина успешни?

— Странно ми е, когато се казва, че младият актьор, за да стане наистина добър, трябва да има голям талант. За мен не това е най-важното. Трябва да бъде способен, това е безспорно. Но по-нататък има други неща – актьорът трябва да се замисли върху това, което играе, да се вълнува, да не е равнодушен към случващото се около него. С това съм длъжен да се съглася. Най-главното качество, което един актьор е длъжен да притежава, това е да умее да събуди истински емоции, да не преиграва, да не лъже публиката за емоцията си. Емоцията иска да я намериш, да я събудиш и да стане ясно какво я е предизвикало. Защото ние в днешния забързан и озверял свят така се научихме да лъжем, да губим своите истински емоции, че вече не е ясно какво точно преживяваме. Крием чувствата си и от най-близките, какво остава за непознатите, за публиката. Мисля, че това е причината в театъра да става все по-трудно да привлечеш и да задържиш публика. Зрителят иска да види нещо истинско, макар да знае, че това е художествена измислица. И актьорът трябва да му предаде емоцията, за да го развълнува и да го спечели. ...