ПОГЛЕД КЪМ НОВОТО РУСКО КИНО

Борислав Гърдев
29.03.2006
liternet.bg

Използвайки познатата фраза от близкото минало, че "Традицията не е това, което беше", и аз мога вече с увереност да заявя същото за руското кино. Защото и то не е това, което бяхме свикнали да гледаме "на килограм" допреди 16 години.

Вярно, то тогава се наричаше съветско – още се помни от моето поколение вицът "Хубав ли е филмът или съветски?", въпреки че именно в края на Горбачовата перестройка "Покаяние" (1987) на Тенгиз Абуладзе, "Слуга" (1988) на Вадим Авдрашитов и "А утре беше война" (1989) на Юрий Кара се възприеха и у нас като откровение и болезнена дисекция за едно отминаващо, жестоко и абсурдно време, след което всички искрено се надявахме, че заедно със свободата и демокрацията ще дойде и нормалното човешко съществуване.

Доколко мечтите ни се изпълниха, е отделен въпрос. Но е истина, че заедно с мъчителния ни преход руските филми изчезнаха от екраните ни, пометени от холивудската инвазия. Спорадично нови заглавия се появяваха, вкл. по кабелните телевизии – благодарение на "Евроком" например успях да видя прекрасната елегична комедия на Георгий Данелия "Фортуна" (2000), но като цяло царуваше ембаргото.

Няма да е пресилено, ако се каже, че дълго време интерсът към рускоезичното кино се поддържаше благодарение феноменалната харизматична аура на Никита Михалков, който вече си бе спечелил популярност у нас като актьор и режисьор и който, независимо от неблагоприятните условия на Елциновия див капитализъм, успя да се приспособи и засне три прекрасни филма, радващи се на широк отзвук и в България – "Урга" (1991), "Изпепелени от слънцето" (1994) и "Сибирският бръснар" (1999).

Особено топло бе приет "Изпепелени от слънцето", окичен и с "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм. Това даде стимул и на разпространителите да рискуват със "Сибирският бръснар", а след това да се насочат към комерческите хитове от рода на "Личен номер" (2004), продуциран от самия Роман Абрамович и режисиран със замах от Евгений Лаврентиев, със Сергей Макаров в ролята на майора от ФСБ Смолин, към ДВД-боевиците на Егор Кончаловски. И колелото се завъртя...

Не крия, че следя развитието на руското кино от повече от 25 години.

Условията в тодор-живковска България ме научиха, че внимателно трябва да отсявам зърното от плявата, че дори и в най-глухите години на застоя излизаха стойностни заглавия, обикновено свързани с екранизации на руската класика или с някой дързък пробив на официалните класици от ранга на Юлий Райзман, Григорий Чухрай, Александър Алов и Владимир Наумов...

Доверието ми към руското кино не изчезна нито в годините на перстройката, нито след това. Знаех, че великата страна, наследница на богата имперска култура, ще стъпи на краката си и когато отново започнат да се отделят нужните финансови средства, руското кино неизбежно ще открои най-добрите си страни. Така се случи, че именно през 2005 г. успях да проследя най-доброто и нашумялото, излязло по руските екрани, и вече съм в състояние да имам по-пълен поглед върху процесите, които се развиват там.

Първо връщам лентата назад с късното запознанство с шедьовъра на Андрей Михалков-Кончаловски "Домът на лудите", спечелил Голямата награда на Венецианския кинофестифал през 2002 г. Няма да крия възторга си от блестящата работа на сценарист-режисьора, успял със средствата на трагифарса и с помощта на великолепните актьори Юлия Висоцка (Жана), Евгений Миронов (офицерът) и Султан Исламов (Ахмед) да създаде изключително въздействащ емоционален спектакъл за ужасите и безсмислието на войната – при това на най-кървавата и жестоката, водена от Русия – в Чечня. Кончаловски страни от лесните отговори на каверзните въпроси, умело избягва клопките на имитацията в стил "Полет над кукувиче гнездо" (1975), не морализаторства, а остава сюжета и героите си ненатрапчиво, но въздействено да ни увлекат след себе си и след прекрасната музика на Брайън Адамс, играещ самия себе си...

...

Руснаците пускат на конвейр и много екшъни. В тях обаче подражателството е най-силно. Доказва го и Егор Кончаловски с "Бягството" (2005). Отново се сблъскваме с наследник на прочутата фамилия. Егор Кончаловски владее занаята си и без да се срамува, снима откровено търговски продукции, стриктно спазвайки законите на жанра, а това ще рече и каноните, познати ни от американските образци. В този аспект "Бягството" дословно копира "Беглецът" на Андрю Дейвис, а Евгений Миронов в ролята на прочутия московски неврохирург Евгений Ветров, обвинен несправедливо в убийство, тръгва по стъпките на д-р Ричар Кембъл, изигран с толкова топлота и непосредственост през 1993 г. от Харисън Форд. Естествено, за сравнение не може да се говори. Утешението е, че Егор Кончаловски е заснел приличен руски екшън, задоволяващ широките зрителски потребности. В "Бягстото" просто не става дума за голямо изкуство...

...

Доволен съм, че успях да проследя и три от най-представителните руски сериала от 2005 и началото на 2006 г. Става дума за "Майсторът и Маргарита" на Владимир Бортко, "Есенин" на Игор Зайцев и "В първия кръг" на Глеб Панфилов. Уточнявам, че руските сериали през последните години се радват на завиден успех, в тях се инвестират солидни средства, снимат се със замах, с участието на големи звезди, поради което резонансът им е толкова силен. Доказа го и в България легендарната вече гангстерска поредица на Алексей Сидоров "Бригада" (2002), в който като водача на мафиотската групировка Саша Белов изгря звездата на Сергей Безруков.

...

С голямо внимание се гледа и екранизацията на романа на Александър Солженицин "В първия кръг", осъществена с такт от Глеб Панфилов, изявяващ се освен като постановчик, и като монтажист. Панфилов е получил солиден сценарий от самия Солженицин, включен в екранизацията и като четящ задкадровия текст от автора. Той е събрал силен актьорски състав, зад строгите графични контури на следвоенна късносталинска Русия разпознаваме стила на оператора Михаил Агранович, а за въздействието на творбата като филигранна оптимистична трагедия заслуга има и изпълнената със сдържан драматизъм музика на Вадим Биберган.

Четирима са основните антагонисти и в романа, и в неговата 10-серийна тв адаптация – инженерът Глеб Нержин (без кохортата технократи, водени от достолепния Лев Рубин – Алексей Коробков), дипломатът Инокентий Володин и Сталин и неговият палач ген.-полковник Абакумов. Олицетворението на безпросветната, безгранична и свирепа диктатура и представителите на свободолюбивата интелигенция, която не може да бъде нито унищожена, нито сломена в сталинските каторги.

В избора на актьорите Панфилов е проявил точен усет. Евгений Миронов (Нержин), Дмитрий Певцов (Володин), Игор Кваша (Сталин) и Роман Мадянов (Абакумов) се справят блестящо с поставените им задачи и задочно, но много ефективно представят своя двубой на малкия екран. Опасенията, че романът на Солженицин не е кинематографичен и ще бъде скучен за гледане на малкия екран, не се оправдават. Глеб Панфилов предлага сериозен, аналитичен и до болка честен разрез на руското общество от края на 1949 г. Той осъжда безусловно жестоката тоталитарна система и индиректно, но много убедително защитава каузата на вътрешно свободния индивид, пред когото не важат постулатите на класово-партийния подход.

Познаващите творчеството му ("Тема", 1979) ще открият, че и във "В първия кръг" режисьорът остава верен на своя стил и верую, лансирайки за пореден път приоритета на нравствените начала, които трябва да определят всяка човешка постъпка. Същевременно в този си филм Панфилов е вече помъдрял и зрял майстор, пред когото няма кинотайни и който цели основно да реализира висококачествен продукт, белег на неговата компетентност. Именно той е в основата на успешната екранизация, която, няма спор, ще повлече след себе си и други адаптации по Солженициновите романи.

Вероятно един такъв експресен обзор пропуска определени заглавия, тенденции, имена, постижения. Това е и неизбежно. По-важното е, че е на ход преоткриването на новите руски филми. Те са тук, пред нас и очакват да бъдат гледани и адекватно осмислени. Щраусовата поза не ни е от полза. Ако искаме да сме в час с развойните процеси в световното кино, ще трябва да следим и руското. Необходимо е – като противовес на холивудските блокбастъри. А и вече е ясно, че то е гледаемо и атрактивно и няма нищо общо с идеологическите недомислия, които запълваха екраните ни допреди две десетилетия.